Историята на майор Олимпий Панов
“Дванадесетте сражения, в които съм участвал за свободата на България, ми дават правото да живея свободно в нея…”
Думите са на легендарния майор Олимпий Панов и са част от писмо, което той пише до министър-председателя д-р Васил Радославов.
С него Панов прави опит да остане в родината си, след като управляващите се опитват да го изгонят от страната, заради обвинение в заговор. Но това не е достатъчно.
И с това не приключват разочарованията за Олимпий Панов. Съдбата му е особено трагична, защото след редицата военни постижения, които носи за България, той намира смъртта си на 35-годишна възраст и то не на бойното поле, а от братска ръка.
Точно преди да го разстрелят Тома Кърджиев извиква: “Плачете не за мен! Плачете за Олимпий, защото България няма да роди такъв човек и след сто години!”.
Кой е майор Олимпий Панов и защо България можеше да бъде различна, ако не се беше родил той – отговор на този въпрос дава първият късометражен филм от документалната поредица “Нашите пълководци” на ЗАД “Армеец” и сдружение “Българска история”.
В рамките на 10 епизода поредицата представя великите български военачаланици, които рядко попадат под прожекторите, въпреки безсмъртните им дела.
Един от тях е Олимпий Панов – български революционер и офицер, командващ артилерията по време на Сръбско-българската война (1885).
Той е роден през 1852 г. в Бесарабия, като от малък остава кръгъл сирак. Българската община в Болград го изпраща да учи в Букурещ, където бъдещият капитан се запознава с Любен Каравелов, Васил Левски и Панайот Хитов, а самият Ботев споделя за него: “Олимпий е отличен момък!”
През 1875 г. Панов отново е изпратен със стипендия да продължи образованието си в Париж, но следването му е кратко, защото той оставя образованието, за да се отдаде на борбата за свободата на родината. По време на Руско-турската освободителна война Олимпий Панов е опълченец, като участва в сраженията при Стара Загора и Шипка и за проявена храброст е награден с орден и е произведен в офицерски чин.
След Освобождението служи в българската армия като артилерист. Разболява се от туберколоза и поради това не успява да завърши Военната академия в Санкт Петербург. Но в Русия става приятел с младия офицер Рачо Петров, който в последствие на практика ще го осъди на смърт.
След Съединението капитан Панов е назначен от княз Александър І за началник на българската артилерия. Като такъв участва в боевете при Сливница, замества княза и реално играе ролята на главнокомандващ. Като командир на центъра ръководи настъплението на 7 ноември, с което фактически е извоювана победата при Сливница. Княз Александър І го упълномощава да сключи от негово име примирието със сърбите.
След детронацията на княза, майор Панов се нагърбва с ролята на посредник между офицерите-русофили, детронирали княз Александър І през 1886 г., и Стамболов в Търново, обявил контрапреврат. Целта му е да предотврати кръвопролитията на една гражданска война. В крайна сметка обаче той изпада в немилост и напуска България.
Панов реално не участва в конспирациите на офицерите-емигранти в Румъния, но когато избухва русофилският бунт в Русе през февруари 1887 г., прави опит да се прехвърли през Дунав заедно с Тома Кърджиев. Двамата са заловени и изтезавани.
В Русе пристига от столицата майор Рачо Петров с инструкции да не проявява милост към своя стар боен другар. Той организира военнополеви съд, който осъжда майор Панов на смърт, а регентите, включително Стамболов, утвърждават присъдата.
В мразовитата утрин на 6 март Олимпий и други са изправени пред взвода за разстрел. Осъдените отказват да завържат очите им или да застанат с гръб към екзекуторите. Олимпий Панов, защитникът на българското Съединение, умира заедно с цялото си имущество – едно вехто портмоне с два лева вътре.
А Султана Рачо Петрова записва в своите спомени: “Герой до края. Олимпий Панов умря, както бе живял – достойно, храбро и гордо”.
