ДОкументи за работа в англия

Познаваме ли детето си?

date_range Thursday, 23 July , 2020 person_outline bookmark_border Етикети ,



/Автор Павел, митрополит на Сисанио/



Ако има нещо, на което всички сме били свидетели, то това е крахът на детското възпитание,

който се дължи не на липса на желание у родителите (горко им, ако е така), а на факта,

че много често нашите методи за възпитание показват нещо много трагично – а именно, че не познаваме кои са нашите деца, колкото и странно да звучи това.

Думата „възпитание” идва от глагол, който означава водя. Актуалният въпрос е дали реално знаем къде искаме да отведем децата си, какви искаме да станат, дали имаме ясно разбиране и път. На практика възпитанието се оказва едно пътуване, но реално не натам, където искаме да ги отведем. Обичам много децата и повече от 30 години съм близо до тях и като свещенослужител, и като преподавател, и като директор на училище с много проблеми, като така имах възможността да общувам с децата, а и досега общувам с тях.

Изпитвам особена радост, но и много голяма надежда, когато влизам в клас да говоря с децата – деца, които днес са считани за бунтари, неукротими, и оставам поразен и трогнат, когато виждам същите тези деца да внимават с вниманието на дете, на което разказваш приказка. Това показва тяхната жажда за истината, показва, че всъщност много пъти децата ни не знаят много важни неща, които всъщност искат да знаят. Винаги ще си спомням спонтанната реакция на една ученичка от гимназията, която вдигна ръка и каза:

– Отче, тия работи, които ни говорите, защо никой не ни ги казва?

Защото, ако очакваме това от нашето семейство – в най-тесен или широк кръг, ще си останем с чакането…

Наистина ме впечатли нейната спонтанна реакция, нейната потребност да изрази това, което чувстваше, и впечатлението, което й направи чутото. От друга страна ме впечатли това, че тя беше стигнала до гимназията, без да е чула нещо от всички тези неща, които са определящи за нейния живот. Нека направим една кратка разходка из реалността с няколко красноречиви примера.

Ако се огледаме наоколо, ще видим колко бичове измъчват децата ни. Да говорим ли за наркотиците – тази голяма чума? Да говорим ли, че имаме петнайсетгодишни деца, които започват да пият редовно? Сещам се за беседата на един преподавател, който в тази връзка каза, че децата, които на 15 години започват да се наливат така с алкохол, на 35 години с почти математическа точност ще починат. Разбира се, ако не спрат. Да говорим ли за престъпните групи от непълнолетни? За тяхното агресивно поведение? За проблемната връзка, която имат с училището? Данните гласят, че в Гърция 57 % от учениците, които минават през общностите за отказване от наркозависимостта, прекъсват училище на 15-годишна възраст и пак се забъркват в наркотиците. И това като последица от факта, че 41,2 % от учениците смятат училището за добро, но в гимназията, през този кризисен преход, само 14 % оценяват положително училището. Защо ли? Защото детето всъщност чувства, че не получава това, което иска, че много пъти умът му се измъчва, но цялата образователна система не докосва неговото сърце, душа и битие.

Също така човек вижда как се забавляват младите хора и нямам предвид безпокойствието на родителите. Казвам го от гледна точка на учениците, които ми казват:

– Отиваме в някое нощно заведение сами и си тръгваме още по-самотни.

С други думи, дори и те самите не са доволни от това, което преживяват, когато в даден момент се замислят сериозно. От друга страна, липсата на общуване, затруднението в общуването между децата е въпрос, който те поставят многократно:

– Отче, съществуват ли днес истински приятели? – ме питат.

– Жал ми е за вас дори само за това, че ме питате! Защото да ме питате това, означава, че нямате.
Смятам, че всичко тръгва от проблемите вкъщи, от неправилното общуване в семейството.

От друга страна, нека продължа с големия брой аборти, част от които са в ученическа възраст. Въпросът е, как това дете утре ще бъде уравновесено в живота си, когато не след дълго съвестта безмилостно ще го изобличава? Защото никой не може да се скрие от съвестта си. И когато понякога в паниката стигаме до прибързани решения, нищо не може да спре съвестта, когато именно тя се съпротивлява. Това се дължи и на чувството за изоставеност, което младите изпитват, именно защото влизат в зрелия живот с такова наследство. Броят на пропадналите бракове и особено сред младите хора е впечатляващ. Когато човек наблюдава млади двойки, той предварително е убеден, че те ще се разведат и това е въпрос на време. Когато той вижда как израстват младите хора и как се учат да се отнасят един към друг, той е убеден, че те ще претърпят крах в брака си. И тъй като това са въпроси, които ме интересуват, няма да скрия, че в случаите, в които се замислих, не се излъгах нито един път, не защото съм пророк, а защото се научих да наблюдавам. Когато виждаш празни души, хора, които нямат какво да си кажат помежду си, можеш да предвидиш отношенията им. Прави впечатление, че младите съпрузи много пъти след първите месеци от брака слагат телевизора между тях, защото вече няма какво да си кажат.

Затова, ако се огледаме, няма как да не забележим тези тревожни явления, които карат всички ни да се замислим. Още по-песимистично обаче е, че тези, които се определят като специалисти, всъщност не разбират в какво се състои същността на проблема и не само това, а поставят и други препятствия за децата, които понякога искат да се замислят върху причините за тези проблеми. От проучванията в Гърция съм забелязал, че една голяма част от младите хора демонстрират много ценно и похвално доверие и към Църквата, и към семейството, и към армията. И идват възрастните, например журналистите и определят този избор на децата като консервативен завой, т. е. младите хора били консервативни. Разбира се, резонен е въпросът –какво би означавал прогресът? Кой би бил прогресивният завой в поведението им? Нима отричането на семейството? Или на вярата? Или на мястото, където си се родил и където живееш? Не обаче в контекста на национализма, а на това, че отечеството е нашата майка, чийто въздух сме дишали и чието слънце ни е стопляло, че сме свързани с него.

Следователно, доверието към ценностите е условие и предпоставка за живота, но се явяват някои пропаднали хора, които обаче имат власт и държат средствата за осведомяване, и започват да критикуват саркастично такива младежи. Защо ли?…

Не си дават сметка, че младите хора стигат до тези решения през своята болка, защото са пострадали и то дори в собствените си домове. Има деца, които са загубили усмивката в собствения си дом и чувстват потребност да създадат друго семейство. В крайна сметка въпросът е дали истински познаваме децата си? Какво означава да попитаме „Колко добре човек може да познае детето си, за да може да му даде и добро възпитание?”
Когато веднъж поставих този въпрос като заглавие на една беседа, организаторката ми каза:

– А, много хубава тема!

Аз й отвърнах:

– Само дето няма да чуете нищо от това, което очаквате!

Тя се учуди и ми каза, че тогава ще очакват с още по-голямо нетърпение. Казах й, че, когато питаме, „Колко добре познаваш детето си” и впоследствие какво възпитание ще му дадем, обикновено се обръщаме към психологията и очакваме да чуем нещо за детската психология. Казах го на нея, казвам го и на вас. Днес изобщо няма да говоря за психологията на детето, а ще говоря за онтологията на детето, защото всяка една психология се крепи върху нея. Колко добре познаваме детето си, кое е то или колко не го познаваме? Как е устроено детето? Коя е неговата антропологична идентичност? Преди да ви отговоря, ще отворя скоба. Споменах за бича на наркотиците, няма да говорим сега по тази тема, ще задам обаче един въпрос:

Защо опитите за излекуване на децата от наркотичната зависимост са неуспешни? Защо броят на децата, които действително се отказват от тази зависимост, е нищожен, ако го съпоставим с усилията и борбата, които се водят? В Гърция и тук се изразходват огромни финансови средства. Стотици хора водят битка, но резултатите са много нищожни за толкова голямо усилие. Затова възниква въпросът: „Защо, по каква причина? Децата не знаят ли, че името на тази игра е „Смърт”? Не мисля, че има човек, който да не знае това и въпросът става още по-болезнен, а именно – защо тогава избират смъртта?”

В крайна сметка, да не би ние да сме тези, които ги оставяме без подкрепа? Или да не би да започваме неправилно тяхното лечение и с погрешен поглед към тяхната онтологична същност?

Ще се върна към един факт, който е известен на децата. Когато правим водосвет в училище, се чете евангелския откъс за Иисус, когато бил на 12 години в храма. Това е новогодишният евангелски текст, който завършва така: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Когато веднъж правих водосвет в едно училище и казах две думи на децата, един просветен директор им каза:

– Деца, след това, което ви каза о. Павел, аз ще отправя към вас само едно пожелание – да растете като Христос – в мъдрост, във възраст и в благодат! Защото повечето от вас, по инициатива на семейството ви и на училището, растете само в мъдрост и във възраст. Растете в интелектуалното познание и на ръст. Деца, ако вашият ум се нуждае от знание, ако тялото ви има нужда от храна, вашата душа има нужда от Божията благодат. В противен случай ще станете непълноценни хора.

И тук възниква въпросът, вярваме ли наистина, че нашите деца имат душа? Преди малко попитах коя е онтологията на нашето дете. Разбира се, това е онтологията на човека. Кой е човекът, питам отново, вярваме ли наистина, че децата ни имат душа? Защо питам ли? Защото това, което правят повечето родители за ума на децата си, го виждам и знам. Да научат четмо, чужди езици, всичко. Това, което родителите правят за тялото на детето си, го виждам и даже не рядко прекаляват. Опитвам се да видя обаче какво правят за душата на децата си и трябва да ви кажа, че не виждам да правят нещо – разбира се, болшинството от тях; не правят нищо до такава степен, че вече се питам: да не би дълбоко в себе си да не вярват, че децата им имат душа? Проблемът е много сериозен и се обяснява със задънената улица, до която стигаме.

Трябва да ви кажа, че тук се сбъскваме с един много важен проблем и смятам, че трябва вече публично да го поставим. Съществува съществено разногласие между някои психолози и психиатри и Църквата. Какво е разногласието? За първата група душата е свързана с нервната система, като това разбиране е белязало дълбоко всички усилия, които се полагат в борбата с наркотиците и затова те се оказват и ще се оказват безуспешни. Стигнах дотам да казвам:
– Покажете ми как отглеждате децата си днес, за да ви кажа дали ще вземат наркотици утре!

Някой ме попита:

– Отче, не сте ли краен?

Аз му отвърнах:

– И аз това се опитвам да се убедя. Но колкото повече се доближавам до реалността, толкова повече се опасявам, че не съм се излъгал!

Отново ще подчертая: всичко, което сега слушате, е резултат от дългогодишен опит, общуване, контакт и обсъждане с децата.

Веднъж бях в едно училище – от тези училища, в които учителите не се осмеляват да влязат и да предават урока си. Беше в навечерието на Рождество Христово. Всеки ден бях в една канцелария от осем до два часа и приемах децата, които искаха да дойдат да говорят и времето не стигаше. Защо? Защото всяко от тях имаше реален проблем и искаше реално да говори. И знаете ли кое беше едно от недоуменията им: „Как намирате време и се занимавате с нас?”. Защото дори и в къщи не им се беше случвало подобно нещо.

http://poznanie-bg.com/

BG Media London


Източник : Alex Development | Фотокредит : Google

Реклама

Ако сте харесали тази статия, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook, Twitter,Google+ или да използвате нашия RSS канал за да четете винаги най-важните новини за Лондон, Великобритания и света.

Спонсорирани публикации