Черноризец Храбър-литературният феномен на Българското средновековие
На 1-ви ноември България отбелязва Деня на народните будители.
На този ден почитаме българските просветители, книжовници, революционери, всички така наречени „носители на мисъл и култура“.
Това са все хора, чиито труд е допринесъл за обособяването, съхраняването и възхода на българската култура и нация. Някои от тях са известни на всеки българин, други не се радват на особено широка популярност, а трети – тънат в мистерия и почти нищо не се знае за техния живот. От последните е и героят на този текст – Черноризец Храбър. Една кратка справка в Уикипедия ни съобщава, че той е средновековен български духовник и писател. И това е. Оттук насетне историците са разединени що се отнася не само до конкретния времеви период, в който е живял, ами и до самата личност, която стои зад това име. Именно за това тя се е превърнала в обект на ожесточени дебати и множество конспирации.
Името Черноризец Храбър буди любопитство. Общоприетата теория е, че Черноризец идва от „монах“ – най-ниският сан в духовенството, а Храбър е или истинското име на човека зад това прозвище, или псевдоним, като най-вероятно става дума за второто. Точните години на неговия живот остават неизвестни. Догадките на експертите са разнопосочни. Някои споделят възгледите, че той е живял през Х-и или XI-и век, но болшинството се обединяват върху тезата, че точният период на неговия живот е втората половина на IX-и век, съвпадаща с покръстването на българите и разпространението на славянската писменост по българските земи. Съчинението, за което ще стане дума, е спомогнало за развитието и утвърждаването й особено много.
Единственият исторически извор, от който черпим информация за личността Черноризец Храбър, е неговото средновековно съчинение, озаглавено „За буквите“ или „Сказание за буквите“ (на старобългарски – Ὀ писмєнєхь‘), чиито оригинал не е намерен и до днес. Най-старият препис е намерен в „Лаврентския сборник“, датиращ от времето на цар Иван-Александър, а по-точно – от 1348-а година. То е многократно препечатвано през следващите векове, предимно от руски автори, тъй като е ценно сведение за историята на славянската писменост. Смята се, че „За буквите“ е само епилогът на по-голям по обем текст, който обаче не е известен. Заради тази причина се счита, че съчинението е имало много по-важна роля в развитието на славянската книжнина отколкото целия текст.
През 863-а година светите братя Константин-Кирил Философ и Методий са изпратени от византийския император във Великоморавия.
Тяхната мисия е да развият и разпространят новосъздадената от тях славянска писменост. Целта е да се откъснат славяните, населявали Великоморавия, от влиянието на Немското кралство. След тържествено посрещане солунските братя се захващат за работа. Освен че създават множество културни средища, те поставят началото на славянския църковен език. Превеждат библейски текстове и отслужват литургии на славянски. Резултатите от тяхната дългогодишна дейност там са забележителни, защото те успяват да „дадат лице“ на славянския език и той става равноправен с останалите европейски такива. Шест години по-късно, през 869-а година св. Константин-Кирил Философ умира, а брат му остава да се бори срещу сплетничеството и интригите на немското духовенство в борбата за надмощие във великоморавската църква. Само година след смъртта на Методий, учениците на светите братя са изгонени от Великоморавия през 886-а година.
В търсене на спасение част от тях – Климент, Ангеларий и Наум пристигат в България, където княз Борис I ги приема с „широки обятия“, тъй като те са проповедници на славянската писменост и култура. Той се нуждае от разпространението на славянската писменост, защото двадесет години след приемането на християнството българската църква е силно зависима от Византия. Най-висшите духовници са византийци, а цялата църковна служба се провежда на гръцки език, което е пречка за разпространението на християнството. Именно в този момент се счита, че Черноризец Храбър написва своето съчинение „За буквите“. В него той пламенно защитава славянската писменост и отговаря на критиките на гръцките духовници и проповедници, които считат славянския език за „недостоен“ и „изкуствен“. Те твърдят, че това не е език от Бога и не бива да се използва в религиозното и църковно дело. Неизвестният духовник защитава делото на св. св. Кирил и Методий, както и правото на славяните да се обръщат към Бог на собствен език.
Текстът е забележително структуриран за времето си. Черноризец Храбър успява блестящо да представи тезите на гърците срещу славянския език и да им отвърне подобаващо с анти-тези, чрез умело аргументирани доводи. От този факт историците заключават, че става дума за високо образован духовник, който без никакво съмнение по народност е българин. Определян е от историците като „културовед“, „будител“ и „бележит писател“ и дори като „пламенен патриот“ и „революционер в културата“, тъй като нарушава общоприетите догми за отслужване единствено и само на гръцки език и се опълчва на византийското духовенство. Мнозина считат, че „За думите“ се явява най-яркото проявление в борбата на българите за църковна, духовна и културна независимост от Византия. Борба, чиято кулминация се случва на Преславския народен събор през 893-а година. Това събитие е възприето като връх в християнизаторското дело на княз Борис I. Съборът е свикан след като князът детронира по-стария си син Владимир Расате, който е опитал да премахне християнството и да наложи някогашното езичество. Няколко ключови за българската история събития се случват именно там – князът обявява по-малкия си син – Симеон, за цар на България, а столицата на българското царство е преместена от Плиска в Преслав. Други изключително важни решения са прогонването на византийските духовници и заместването им с български такива, както и решението българският език да замени византийския в църковната служба. Един от факторите, изиграли ключова роля за извоюваната културна, духовна и църковна независимост от Византия, както и за случилия се „Златен век“ при цар Симеон I, е именно трактатът „За буквите“.
Освен липсата на сведения за точния период, в който е живял, липсва информация и за самата личност Черноризец Храбър. Това дава плод на множество различни теории и много учени споделят различни гледни точки относно човека, стоящ зад това прозвище. Някои твърдят, че зад него стои Йоан Екзарх – един от най-известните представители на Преславската книжовна школа (към която е причисляван и самият Черноризец Храбър), превел множество византийски книги и църковни проповеди.
Най-широко разпространената хипотеза е предположението, че Черноризец Храбър е литературният псевдоним на самия цар Симеон Велики. Тя е въведена в научните среди от Васил Златарски през 1927-а година и от тогава е обект на ожесточени спорове сред историците. Някои от тях я квалифицират като „прекалено романтична гледна точка“, защото липсват ясни доказателства за общи черти между двамата, освен общия времеви период, в който са живели.
Има още много теории за личността зад Черноризец Храбър – някои предполагат, че това е Климент Охридски, други – Наум. Една интересна теория твърди, че всъщност зад названието Черноризец Храбър стои самият св. Константин-Кирил Философ. Това се дължи на факта, че намереният в Лаврентския сборник препис от 1348-а е кръстен „О писменехь чръноризца храбра“, където „черноризец храбър“ е написан с малки букви и е в падеж. Това предполага, че заглавието трябва да се тълкува като „За буквите на черноризеца храбри“ и „черноризеца храбри“ е самият св. Кирил, който се счита за един от бащите на славянската писменост, а авторът на текста е неизвестен.
Всички тези теории и хипотези показват колко малко се знае човека, написал гениалното за времето си „За буквите“ и стоял, може би, зад името Черноризец Храбър. Това го прави една от най-мистериозните и забулени в тайнственост личности в нашата история. Личност, чиито труд е допринесъл съществено за утвърждаването и развитието на българската духовност, култура и самосъзнание. Ще завършим с един цитат от произведението, който показва ясно не само умелото и ловко боравене с езика от страна на Черноризец Храбър, ами и преклонението пред великото безсмъртно дело на светите братя Кирил и Методий:
„Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света.
Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време. Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, амин.“
http://www.bulgarianhistory.org/
